Добруджа е житницата и това се вижда в танца. Стойката е ниска, коленете са полусвити, тялото е приведено напред, а тежестта пада плътно в петите. Там, където шопът трепти нагоре, добруджанецът се сляга надолу.
Най-характерното са раменете. В добруджанските хора те работят — вдигат се, спускат се, тресат се — и това не е украса, а част от танца. Обяснението, което се дава най-често, е, че движенията идват от селския труд: косене, вършеене, копане. Дали е буквално вярно, е спорно, но усещането е точно това: ръцете помнят работа.
Репертоарът включва тежки, бавни хора като ръка и опас, но и по-бързи като сборенка и данец. Размерите са предимно прости — 2/4 — и точно тук е капанът. Начинаещите смятат, че щом размерът е прост, танцът е лесен. Не е: цялата трудност е в стила, а стилът не се чете по броене.
Музикално Добруджа е по-скоро равна и широка, без орнаментиката на Тракия. Инструментите са гайда, кавал, гъдулка, тъпан, а по-късно и акордеон, който в Североизточна България се вкоренява здраво.
За танцуващия добруджанският стил е добро упражнение по сдържаност. Няма подскоци, няма бляскави фигури, няма къде да се скриеш зад техника. Остава само това колко убедително стоиш на земята — и точно затова опитните хореографи го използват, за да проверят дали някой наистина е научил да танцува, или само е научил стъпки.
