Ако чуете шопско хоро от съседната стая, ще го познаете по два признака: темпото е високо и някъде под мелодията има постоянно ситно трептене. Това трептене не е в музиката — то е в коленете на танцуващите.
Натрисането е дребно, бързо пружиниране в коленете и глезените, което върви през цялото хоро, независимо от стъпките. Тялото остава изправено и спокойно, раменете не подскачат, ръцете са здраво хванати на пояс. Цялата работа е под кръста. Оттам идва и усещането, че шопът танцува с долната половина на тялото, а горната само наблюдава.
Областта обхваща земите около София, Перник, Самоков, Годеч, Трън, Брезник, Ихтиман. Размерите са предимно 2/4, но темпото е такова, че двойката се усеща като един удар. Оттук и репертоарът: право шопско, граовско, чичовото, петрунино — хора, които изглеждат прости на хартия и са изтощителни на практика.
Инструментът е гайдата, но джура гайда — малката, високо строената, пронизващата. До нея тъпанът не украсява, а гони: той задава темпото и не го отстъпва. Когато двамата свирачи се засилят, хорото няма друг избор, освен да ги последва.
Начинаещите обикновено правят една и съща грешка — опитват се да натрисат нарочно, с усилие, и след три минути ги болят прасците. Натрисането се получава, когато краката са отпуснати и тежестта е леко напред, върху възглавничките на ходилата. Не е мускулно упражнение, а начин да стоиш.
В клубовете от Софийско шопският репертоар обикновено идва рано, още в първите месеци. Причината е практична: научиш ли се да натрисаш, всичко останало в българския фолклор започва да ти се струва спокойно.
