Копаницата има репутация на танц за напреднали и тя е заслужена, но не по причината, която хората предполагат. Стъпките не са много по-сложни от тези на едно шопско хоро. Трудното е ритъмът.
11/16 се групира като 2 + 2 + 3 + 2 + 2. Тоест: къс, къс, дълъг, къс, къс. Мнемониката, която върви най-добре в залите, е „ти-ка, ти-ка, ту-ри-ка, ти-ка, ти-ка“, но всеки клуб си има своя. Важното е дългият да е трети, а не някъде другаде — щом го изгубите, целият такт се разпада.
За сравнение: пайдушкото е 5/8 (къс + дълъг, или по-скоро 2 + 3), дайчовото е 9/8 (2 + 2 + 2 + 3), ръченицата е 7/8 (2 + 2 + 3). Виждате принципа — почти винаги става дума за къси двойки и една тройка, която се появява на различно място. Копаницата просто слага тройката в средата, където е най-неудобно за човек, свикнал да брои равно.
Копаницата е шопско-граовски танц и се среща и под името гъга или в местни варианти около Пернишко и Радомирско. Свири се бързо и не прощава — веднъж изостанеш ли, догонването е почти невъзможно, защото такт след такт разликата се натрупва.
Практичен подход, който работи: първо научете фигурата на половин темпо, без музика, само на броене. После я пуснете на бавен запис. Чак накрая — на нормално темпо. Хора, които прескачат средната стъпка, обикновено научават фигурата грешно и после я преучават с месеци.
И да, копаницата е от танците, които изглеждат впечатляващо отстрани. Но истинската причина да я учите е друга: щом хванете единайсетачката, всички останали асиметрични размери започват да ви се струват логични.
