Повечето хора, които идват за пръв път в клуб за народни танци, се спъват не в стъпките, а в броенето. Ръченицата е в 7/8 и това число плаши, докато не се чуе. А чуе ли се веднъж правилно, повече не се забравя.
Вместо да броите до седем, пребройте до три. Групирането е 2 + 2 + 3: два къси удара и един дълъг. Учителите обикновено го казват с думи — „бър-зо, бър-зо, ба-а-вно“ или с познатото „три-ста, три-ста, кар-то-фи“. Звучи детински, но работи: мозъкът хваща ритъма като дума, а не като сметка.
Дългият трети удар е мястото, където живее танцът. Там се случва подскокът, там се задържа тежестта, там гъдулката оставя онова провлачване, което прави ръченицата ръченица. Ако третата стъпка ви излиза същата като първите две, музиката ще ви изпревари след около осем такта.
Полезно е да се слуша без танцуване. Пуснете си запис на ръченица и просто тупайте с длан по коляното: тупа-тупа-тууп. Пет минути на ден в продължение на седмица правят повече от едно цяло занимание, в което гледате краката на съседа.
И още нещо: ръченицата не е една. Тракийската е широка и ниска, с тежест към земята; шопската е ситна и подскачаща; северняшката обича вихъра и въртенето. Размерът е един и същ, но характерът е различен — затова един и същ човек може да танцува добре тракийска ръченица и да изглежда изгубен в шопска.
Когато броенето спре да ви е грижа, ще забележите, че сте започнали да слушате свирача, а не себе си. Това е моментът, в който ръченицата става приятна.
